ЦЕНТЪР ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В СИГУРНОСТТА И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

CENTER FOR STRATEGIC RESEARCH IN THE FIELD OF SECURITY AND INTERNATIONAL RELATIONS

СИГУРНОСТ

• НАТО и ЕС

• Въоържени сили

• Асиметрични заплахи

• Енергийна сигурност

• Кибернетична сигурност

• Разузнаване

• Стратегии и изследвания

• Въоържение и техника
   

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

• Геополитика

• Централна Азия

• Близък Изток

• Каспийски регион

• Черноморски регион

• Балкани

• Политика и дипломация

НАТО навлиза в Черно море, а Европа е на ръба на геополитическата пропаст

Турция и България подписват собственото си въвличане директно в конфронтация с Русия.

Симеон Николов, 05.07.2026

За разлика от периода 1991– 2024 г., когато НАТО беше фокусирана повече върху разширяването, а в началото на 2000-те години имаше дори близки отношения с Русия, следващият етап се характеризираше с насоченост срещу Русия и косвено към страни като Иран и Китай в защита на демокрациите,  което придаваше смисъл на единството на САЩ и техните европейски съюзници. Развитието на НАТО днес е белязано от възхода на Тръмп и преразглеждане мащаба на  ангажиментите в подкрепа на европейските страни. Нещо повече, във всяка реч Тръмп намекваше, че САЩ не са задължени към НАТО и могат да се оттеглят от алианса. Това не е разпадане, а решителен опит за предефиниране и постепенно трансформиране от отбранителен съюз в геополитически инструмент за сдържане. Но то не е нещо ново, а познато от един по–ранен етап на разширяване и систематично обграждане на Русия, довело до кризата и войната в Украйна. Следователно последната е резултат от дългосрочен структурен процес и представлява повратната точка от следвоенния ред, който никога не е бил напълно стабилизиран.

Рисковете, пред които е изправено НАТО 3.0 са  постоянно променящите се военни и икономически баланси, динамичното развитие на военните способности на страни като Русия, Иран и Китай, които сега следват свои собствени пътища, задълбочаващите се киберзаплахи, подхранвани от напредъка във военните технологии и изкуствения интелект, и постоянният глобален тероризъм, пиратство и организирани престъпни групировки, всички те се възприемат като източници на несигурност. Нарастващата стратегическа конкуренция с тези страни  накараха администрациите на САЩ да изискват по-големи отговорности за сигурността от европейските съюзници. Вашингтон остава ангажиран с европейската отбрана, но вярва, че конкуренцията с Китай ще бъде основният елемент, определящ международния ред през следващите десетилетия.

Ключови съюзници на САЩ се въздържаха от предоставяне на пълна политическа и военна подкрепа за войната срещу Иран, сигнализирайки за загуба на сплотеност. Държави като Испания, Австрия, Франция и Италия се съпротивляваха на по-голямо  участие, докато други ограничиха подкрепата си до символични действия. Тръмп избра ескалация пред стабилизация и вместо да овладее кризата, той допусна да се разшири, ускорявайки стратегическото разделяне между Съединените щати и Европа.

Редица наблюдатели поставят реторичния въпрос, дали САЩ ще останат защитник на демокрацията, предвид мълчанието им за нарушаване на демократичните права в някои страни–членки. С поглед в бъдещето възниква  възможността сегашният вицепрезидент Ванс да бъде избран за президент в САЩ,  което би могло да задълбочи разрива между НАТО и САЩ и НАТО 3.0 да се превърне в „НАТО без Америка“, малко вероятно, но не е за пренебрегване.

Друг дискусионен момент е сътрудничеството със страни, които имат демократични режими, но участват в действия, нарушаващи международния ред, както прави това Израел. Ако членовете на един съюз не споделят общи принципи, такава организация може да не е в състояние да продължи да се разширява или да е притегателна сила за страни, които биха кандидатствали за членство.

Европа е загубила способността си да определя автономен геополитически курс и остава притисната между зависимостта от Съединените щати и неспособността да действа самостоятелно. Очевидно е загубата на доверие към презокеанския партньор. Не е ясно доколко всичко това не е навредило на стратегическата съгласуваност в НАТО и именно това най–вероятно ще е една от целите за преодоляване на срещата в Анкара. Европа продължава да заема конфронтационна позиция спрямо Русия, без да притежава необходимия военен, икономически или политически капацитет за поддържане на подобна стратегия. Всичко сочи за съжаление към стратегическата грешка на пряка конфронтация с Русия, а това означава, че Европа стои на ръба на геополитическа пропаст.

На предстоящата среща НАТО очевидно насочва усилия към предефиниране правилата на отношенията между САЩ и Европа и се извършва преход от модел, основан на американското лидерство в продължение на десетилетия, към нова структура, където отговорностите се споделят по-справедливо.

Бъдещето на НАТО ще зависи от способността на неговите членове да се адаптират към по-сложна стратегическа среда. Проблемът обаче е, че това „адаптиране“ се прави на основата на  погрешен избор към ескалация и силово решаване на проблеми, вместо защита на сигурността и дипломация.

САЩ обаче са обременени и от геополитическото си партньорство с Израел. Те ефективно слагат край на Pax Americana, като използват военната си мощ и посреднически актьори като Украйна и Израел, за да генерират нестабилност в глобален мащаб. Тези конфликти – от Украйна до израелско-иранската война –  изглежда не са изолирани, а част от по-широка стратегия за контролиран безпорядък. Стратегически Вашингтон се стреми да блокира енергийното сътрудничество между Русия и Европейския съюз и да предотврати превръщането на ЕС в търговски съперник. В същото време, САЩ очакват евентуална конфронтация с Китай и се стремят да я балансират в Индо-Тихоокеанския регион, като привличат в своята орбита както Индия, така и Русия. САЩ се дистанцираха от ЕС, но и избягват и Обединеното кралство. Обединението на САЩ  с Израел пък отразява дълбока интеграция на политическо влияние и военна зависимост.

Дори срещата на НАТО да не бе насрочена за провеждане в Турция, неизбежно следващ въпрос възниква с това, че САЩ и ЕС досега игнорираха нарушенията на демокрацията и човешките права в Турция заради краткосрочните си интереси. Ако НАТО промени тази позиция, може да не е възможно да се развият отношенията между Турция и НАТО, докато Ердоган остава на власт и кризата с демокрацията се задълбочава. Преобразуването на НАТО 3.0 в съюз, откъснат от демократичните чувствителни въпроси, обаче може да не донесе очакваното спасение за настоящия режим в Турция. Използването на нарушения на демокрацията като претекст за налагане на санкции или за ограничаване на военното сътрудничество би могло да води до евентуално разделение сред членовете на НАТО на „по-малко демократични“ и „по-демократични“ членове.

Върху Турция се оказва натиск, но тя се опитва да извлече максимални ползи от провежданата в нейната столица среща на НАТО с решаващо значение за бъдещето на Съюза. Впрочем, НАТО продължава да аргументира решенията си със защита на  демокрациите, но кризата на демокрацията в Турция, която притежава втората по големина армия в алианса, никога не е била обсъждана в рамките на НАТО.

Фактическото участие на НАТО във войната в Украйна без решение на Северноатлантическия съвет създава ситуация, която рискува да подкопае активния неутралитет на Турция съгласно член 19 от Конвенцията от Монтрьо. Тази конвенция е стратегическа рамка за сигурност, която позволява на Турция да остане неутрална и предотвратява съперничеството между великите сили в Черно море. Но участието на Турция в плановете на НАТО рискува да подкопае нейния неутралитет политически, и правно. Впрочем, създадената през 2024 г. в Истанбул Работната група за противодействие на мини в Черно море, в която участва и България беше представена като регионална инициатива извън НАТО.

Евентуалното създаване на постоянно военно присъствие, структура, свързана с НАТО, в Черно море, дори с формални ограничения, няма да бъде прието от Русия. Конвенцията от Монтрьо придаваше на Турция балансираща роля, а не роля на участник в конфликт. Нарушаването на сигурността подкопава досегашния  баланс. Решението за създаването на щаб на многонационален корпус на НАТО в Адана е спорно, въпреки че е представено като необходим отговор на заплахи от Иран. Всъщност това въвлича Турция в съответствие със стратегическите интереси на Израел.

Създаването на оперативни сили, включително формация за Черно море, ефективно въвежда постоянно оперативно присъствие  на НАТО в региона. За първи път НАТО получава институционално и оперативно основание за присъствие  в Черно море. Това рискува да подкопае баланса, поддържан по силата на Конвенцията от Монтрьо в продължение на близо век. Турция преди това е предотвратявала морското разширяване на НАТО  в Черно море – дори след като Румъния и България се присъединиха към алианса – като е използвала правото си на вето. Днешните развития представляват отклонение от тази политика. Пълното мълчание в България за подготовката на това съдбоносно решение и неговите последствия няма да остане без последствия и загуба на доверие. Възражение и критики се появиха в Турция дни преди срещата на НАТО, но не и в България. Създаването на военноморско командване, в Черно море извежда  България и Турция в предна позиция срещу Русия. Това нарушава конвенцията от Монтрьо, и рискува пряка конфронтация. Сигурността в Черно море трябва да бъде гарантирана от крайбрежните държави, а не от НАТО, заявяват авторитетни генерали и адмирали от Турция, но не и от България. С подкрепата на това решение Турция и България подписват собственото си въвличане директно в конфронтация с Русия.

Напрежение се очаква да възникне на срещата на НАТО и заради контрола върху военно използваеми модели на изкуствен интелект от американски технологични компании. Президентът на САЩ Доналд Тръмп наскоро забрани достъпа на чужденци до например до Claude Mythos на Anthropic и системи на  OpenAI , което разгневи и съюзниците им.

2009 Всички права запазени.                                                                                          Последна актуализация